Физическа активност с хормонален неуспех
Често можете да чуете въпроса дали има смисъл да тренирате с хормонална недостатъчност.
Очевидно възниква във връзка с убеждението, че циркулиращите в тялото хормони изцяло определят промените, които се случват с тялото ни.
Независимо дали става въпрос за мускулен растеж или намаляване на мазнините.
Това вярване обаче е невярно, силно преувеличено.
Разбира се, хормоните са най-силните регулатори на метаболитните процеси, но имаме и други механизми, които ни позволяват да реагираме адекватно на стимулите, създадени от физическата активност.
Ролята на извънхормоналните механизми за активиране на ензимните реакции
Всички процеси, протичащи в клетките, тъканите или органите, протичат изключително под действието на съответните ензими.
Колкото по-активни са ензимите, толкова по-изразена е реакцията. Действието на хормоните се дължи именно на активирането на ензимите от тях.
Така че активната физическа активност сама по себе си може да има подобен ефект.
Например, за да попадне глюкозата от кръвта в мускулните клетки, да се окисли в тях – да се превърне в енергия и да се складира под формата на гликоген, мускулната клетка трябва да получи сигнал от хормона инсулин.
Той активира ензими, които осигуряват транспорт на глюкоза, гликолиза и гликогенеза.
И за да може една мускулна клетка да окислява мазнините в по-голяма степен от глюкозата, тя трябва да получи сигнал от хормона соматропин.
И така, след физическа активност, предимно анаеробна ориентация (тренировка с тежести), всички горепосочени реакции се активират независимо от хормоналните сигнали.
Глюкозата, циркулираща в кръвния поток, се използва от клетките дори без участието на инсулин, както например правят мозъчните клетки, а окисляването на мазнините се увеличава дори без повишаване на нивата на хормона на растежа.
Трябва да се отбележи, че първите 3-4 часа след тренировка инсулинът, който има свойствата да инхибира окисляването на мазнините в клетките, не може да реализира тази функция.
Мазнините продължават да се окисляват в повишено количество, независимо колко се променя концентрацията на инсулин в кръвта (което се случва в отговор на консумираните въглехидрати и протеини).
Достъпът до мастните резерви, тяхното мобилизиране от депото се регулира от цял набор от хормони - адреналин, норепинефрин, соматропин, кортизол, глюкагон, които, ако е необходимо, могат да компенсират недостатъчната секреция един на друг или прекомерната секреция на хормони с противоположен ефект, същия инсулин.
В случай на хормонални смущения в ендокринната система, достъпът до мастните резерви никога не спира, докато има енергиен дефицит и натоварването е един от инструментите за неговото създаване.
Влияние на хормоните на упражненията върху мускулната хипертрофия
А адаптирането на мускулите към натоварването под формата на хипертрофия се регулира в по-голяма степен от вътреклетъчни промени, отколкото от външни стимули, произтичащи от анаболни хормони. Вярно е, че това важи само за случаите, когато концентрацията на анаболни хормони е в рамките на нормалната човешка физиология. Изкуствено напомпани многократно, хормоналните нива имат много по-силен ефект върху хипертрофията на мускулните клетки.
Естествените, физиологични концентрации практически не са отговорни за мускулния растеж в отговор на силова тренировка. Проучванията убедително показват, че както временните остри промени в нивата на хормоните в отговор на упражнения, така и дългосрочните хронични, както нагоре, така и надолу, не влияят значително на адаптивната хипертрофия. Физическата активност инициира активирането на сигналните пътища в мускулните клетки, които контролират ензимите, отговорни за синтеза на протеини. В допълнение, хормоноподобни вещества се образуват точно вътре в клетката в отговор на натоварването - механичен растежен фактор, инсулиноподобен растежен фактор.
Техният ефект върху мускулните клетки по отношение на протеиновия метаболизъм е подобен на този на комбинираните соматропин и инсулин.
Намалено разграждане и увеличен синтез. Интересно е, че такива локални промени в отговор на натоварването се запазват в мускулите до старост.
Следователно, при саркопения - свързана с възрастта загуба на мускулна маса и сила, въпреки естественото намаляване на нивото на анаболните хормони (тестостерон, хормон на растежа) за възрастните хора, се препоръчва тренировка с тежести.
Те успешно се съпротивляват. Увеличават се както силата, така и мускулната маса.
Точно както физическата активност се препоръчва за хората с диабет.
Неадекватната работа на инсулина или неговият дефицит се компенсира от физическа активност, която, както бе споменато по-горе, може да дублира хормоналните ефекти и също така да повиши чувствителността към хормоналните сигнали.
Има ли смисъл физическата активност при хормонални нарушения?
Тоест, за хора с ендокринни патологии и отклонения натоварването е дори неразделна част от лечението.
Защо тогава здравият човек се чуди дали тренировките имат смисъл при хормонален срив?
Те го правят и тяхната ефективност няма да бъде значително ограничена, тъй като мускулите имат хормонално независими механизми за адаптация и реакция към натоварването.
Но ако самите натоварвания са причина за хормонален срив, тогава е по-добре да бъдете внимателни и да преразгледате тренировъчната си програма, диета и режим на почивка.
